Последните няколко седмици в скромната ни държава се превърнаха в красноречив пример за „черната“ страна на политическия маркетинг и PR в общество, което поставя сензацията и скандала на пиадестал. Градивните кампании, задълбочените дискусии и програмните платформи липсваха.
Вместо това, основното оръдие в бедния арсенал на българските политици бяха компроматите, нападките и непрестанните игри на прехвърляне на отговорност, загубилите най-много от които се оказаха някак оплашените гласоподаватели.
[cquote]Търсенето определя предлагането[/cquote]
Не знам за вас, но останах с впечатление, че важните въпроси за развитието на България в идните четири години изглеждаше, че нямат абсолютно никакво значение – както за политиците, така и за онези хора, които ги избират.
Като човек, прекарал немалко време в чужбина, а в последствие гласувал вот на доверие на страната си с оптимистична вяра за светлото й бъдеще, останах меко казано разочарован. Медиите не бяха пространство за провеждане на важните дебати, а по-скоро източник на евтини изказвания, чиято единствена цел бе да покаже противниковата страна във възможно най-неприятния й образ.
Лидерите на големи, малки и алтернативни партии заложиха на хулите и омразата, за да привлекат внимание към себе си с надеждата за по-висока избирателна активност в тяхна ексклузивна полза. За броени дни, сякаш медийното ни пространство се превърна в грозна карикатура на политическата мисъл.
[cquote]За жалост, в гротеската се съдържа тежка доза българска реалност[/cquote]
Няма как комбинацията от подмолна (анти)реклама, култ към личността вместо политиката зад нея и пристрастните медии, обслужващи различни интереси, да се получи пълноценен предизборен дебат. Но това, което наистина ме плаши, е че в едно общество, където всичко това се възприема за нормално или очаквано, систематично няма как да съществува конструктивна политика.
Докато гласуваме пристрастно, гледайки наивно само към човека зад една партия – бил той Борисов, Станишев, Сидеров или Местан, важните въпроси винаги ще остават на заден план. Оставяме бъдещето си в ръцете на онези, които ни изглеждат симпатични. Дотогава единствените виновни сме ние.
Защото в деня, когато гласуваме за програми и подходи, вместо за идоли и предразсъдъци, ще сме направили нашия добре информиран избор.
А този ден още е далечен.
