Да чакаш със страх, ще се прибере ли днес детето ти от училище, това е съдбата на много родители днес! За съжаление в 21 век, българското училище вече не е това, което беше. Няма значение за кой град говорим, анархията се шири повсеместно. Няма контрол, няма дисциплина, а инцидентите са всекидневие…
Какво ме провокира да напиша тези редове? Днес в „елитна“ столична гимназия намушкаха с нож съученик на дъщеря ми! Да, посред бял ден, в училищния двор, пред погледите на стотици ученици, учители и най-вече на т.нар. „охрана“, която дори не си прави труда да се намеси…
Звучи страшно, нали? Изтръпнах, когато дъщеря ми ми каза какво се е случило, въпреки, че някак си вътрешно много отдавна очаквах нещо подобно. Този инцидент не е първи, няма и да е последен, след като учениците се бият в клас и няма кой да им направи дори елементарна забележка, рано или късно това трябваше да се случи! Още преди две години дъщеря ми разказваше, как т.нар. „ресурсни“ ученици ходели с ножове на училище, а директорката не повярвала, когато й се оплакали. И как ще повярва, нали получава допълнетилни средства, точно за тези деца, които трябва да се интегрират и да учат наравно с останалите! Не, не съм против тях, не ме разбирайте погрешно!
Знам също така и, че децата ни не са идеални, те са млади, буйни и не слушат никого, така както ние не слушахме възрастните някога. Но съм против пълното безхаберие на учители и директори, тези същите, на които поверяваме децата си, тези същите, които трябва да ги научат не само на елементарна математика и граматика, а и на това, как се живее в обществото, с какви норми и ограничения трябва да се съобразяват, кое е добро и зло…
Да, но те не са като нашите учители някога, нямат авторитет, нямат смелостта да изискват, нямат елементарно присъствие, дори и когато физически фигурират в училище. Те са призраци, невидими, от никого не зачитани, просто фигуранти, които получават някакви скромни заплати за това, че присъстват в определеното им работно време.
И преди да бъда обвинена, че осквернявам с думите си тази свещена професия, ще кажа – да си учител не е професия, това е призвание! Няма начин да накараш буйните деца да те уважават, ако ти сам не уважаваш себе си, ако нямаш подход, ако не знаеш как да грабнеш вниманието им и да ги принудиш да забравят всичко, улисани в новия урок!
Протести, стачки, искания за заплати – може би е нормално, няма човек, който да е доволен от дохода си в наше време, но не е нормално една майка да чака със страх дали детето й ще се прибере от училище. Не е нормално в час да се палят дезодоранти със запалка пред погледа на учителката и тя да не смее да направи дори забележка, не е нормално учениците да се бият, а госпожата да казва само: „Да не стане играчка-плачка“! Не нормално един ученик да намушка друг и една единствена учителка и няколко деца да се опитат да ги разтърват… Мога да изброявам още и още, но няма смисъл, реакция няма да има, освен някой друг репортаж по телевизията и после отново същото.
Детето е живо, в болница е, искренно се надявам да няма сериозни поражения, но дори и да оздравее, душата му няма да се възстанови. Доверието в институцията, сигурността, спокойствието са вече изгубени безвъзвратно!. Вместо да отиде спокойно на училище, то ще мисли как да се защити, ще се въоражава, ще се оглежда… А майка му там някъде ще трепери и ще чака да хлопне външната врата или да звънне телефона и някой да й съобще, че този път се е случило непоправимото! До кога?
